Истински богат и щастлив, обаче, се почувствах много по-късно, в Средна гора, където дърветата, сякаш заловени за ръце, навлизаха в Копривщица, та да я направят още по-прелестна.

Ето, нагоре по Бялата река, над щирокия пояс от иглолистни насаждения, вечно зелени – но лишени от чара на преображението, буковите гори пламтят в най-различни цветове. Преобладава златистият, но някъде той е леко порозовял, другаде е червен и гори като истински пламък, а на други места е кърваво-ален.

Освен буките, в златни дрехи светят тополите и брезите, бакъреночервени са дивите круши, дрянът и тук-таме прокрадналите се ясени. Тези багри примамват очите ми, но не те, а нещо друго ме повежда натам. Какво е то? Дали тишината, в която се чуват дори моите стъпки и пропукването на случайно сгазени съчки, падането на листата, което не е така звънко, както го определя поетът, а е по-скоро безшумно. Не знам. Важно е тово, че ми е приятно, че удивителна лекота ме обзема, че въздухът в този слънчев и спокоен ден е особено благ и здравотворен.

Птици като че ли няма в есенната гора, пък и ако ги има, те сякаш са забравили да пеят, прехвръкват безгласни насам-натам. Идва зима. И те сигурно знаят това, но не изглеждат уплашени и разтревожени.

Напротив, сякаш спокойствието на есенната гора е направило летежа им по-плавен.

И може би тъкмо това спокойствие, в което човек може с мечта да другарува и в сърцето си да запали огънчето на една нова песен, ме е карало да обичам есента и да откривам в нея красота, по-удивителна от тази на сребърния зимен пейзаж, пролетното обновление или летния зной. Не знам това, но вървя из гората, из нейния прозрачен въздух, из нейната с нищо не смущаваща тишина, сред великолепието на нейните багри и славя гората.

Есенна гора!!!

Цоньо Неделкин,
„Сърцето на България”, изд. „Дирекция на музеите Копривщица”, 2005 г.,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1 (7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.