Прохладна вечер е и в тъмнината

излива се кат из ведро дъжда.

Затворът вече спи, а в тишината

на капките се носи песента.

В килията лежим дванайсет души.

Мнозина спят, а аз, подпрял глава,

оглеждам се. Отсреща някой пуши,

не виждам кой, но все едно - тъга.

В последното писмо ми пишеш, майко,

че ти живееш в къщи сам-сама

в мизерия и скръб. О, колко жалко

човек да е без радости в света.

И аз те виждам в стаята ни малка

пред масата, притворила очи.

Сълзи текат и някаква писалка

ръката ти едва, едва държи.

Тогава беше мразовита зима -

Васильовден - из село веселби,

а ти тъгата си неутешима

записваше в писмото със сълзи.

Животът е такъв. Защо да плачем?

Ще ни олекне ли?... Недей скърби!

Навънка небосклонът пак е мрачен,

дъждът притихва, ала все вали.

И таз дъждовна вечер като всяка

по старому за нас ще отлети.

Ти пак със сълзи в стаичката, в мрака,

а аз - в затвора... Лека нощ... прости!

Тодор Цанев,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6(12), година ІІ, ноември- декември 2013 г.