Импресия от Кирил Назъров
Тази заран поглеждам през прозореца – отвън е тихо, белоснежно утро. През нощта снегът е белосал всичко – земята и къщите, храстите и дърветата... И продължава тихият утринен снегопад. Едри пухкави снежинки се спускат леко и плавно. Сякаш от облаците скачат безброй бели парашутчета, въртят се весело из простора и танцуват своя немирен танц. Прекрасният танц на снежинките. След като се уморят, кацат бавно и меко. Прегръщат се и образуват безкраен бял покров , който застила цялата земя. Тя побелява не от старост, а от снежното обновление. Нежната белота освежава и подмладява земята. Тя заприличва на красива булка. Бяла е планината. Равнината е бяла. Като че ли и ветрецът, който щипе галено бузките, е бял.
Бяло и светло е и в душите на хората. Нали човек се ражда на земята, за да види бело-видело. С бело-видело започва животът му. С бело-видело започва всеки ден. Зимната чиста белота буди тръпни пориви в чувствителните човешки сърца. В тях нахлува и започва да пулсира онзи светъл устрем, който извисява духа, подтиква човека към благородни дела, към доброта и чистосърдечие. Влива му сили да превъзмогва трудностите, горчилките, тъмата...
Навред е бяло. Като майчиното мляко, с което сме закърмени. Като пременената с пролетна белота ябълка, за чиито клони е била завързана бялата вълнена люлка, в която е люляно сиромашкото ми детство. Бяло, жизнерадостно мое детство. Бели, бедни мои ученически години под Беласица планина. Бяла, щастлива младост. Бяло човешко битие. Бяла исконна българска земя – побелявала през вековете от костите на загиналите за нея. И от пролетния цъфтеж. И от лятното слънце.
А сега земята е бяла от сняг. Слънчевите лъчи докосват падналите снежинки и те проблясват със сребриста ослепителна светлина. Сякаш навред е посипана бяла тишина. Тиха белота, замесена от сняг, слънце и звънлив детски смях. И от бяло безмълвие. Бяла тишина, прегърнала бялата земя. Бяла вълшебна приказка, написана от пухкав сняг, безмълвие и чудесни украшения от сняг и скреж.
В тази зимна белота сякаш пулсът на живота е позабавен. Пък и за къде ли да се бърза? Широк е белият свят, няма да можем да го пребродим целия. И все пак - забавеният ритъм като че ли е привиден. Защото: Хиляди хора, побелели от навалялият върху дрехите им сняг, бързат към белите сгради, мнозина обличат бели престилки и започват ежедневната си работа. С бели вълни в бурно море се борят силни моряци. Над тях прелитат бели чайки. Върху бели друми е проснато стоманеното двулиние, по което лети белият влак. Бели са мелничарят, животновъдът... Над белия лист са приведени ученикът, студентът, конструкторът, писателят... Над бели балкони се развяват бели чаршафи и пелени...
А горе под белите обаци се веят белите къдри на планината. Нейните усойни пазви ще запазят прекрасната снежна белота чак до бялата пролет. Както ще я съхранят и хората в съкровените кътчета на своите жадни за белота и светлина души... А кахърите – нека и те останат само бели. Навред е бяло. Дано е бяло и във вашите души, стопани на бялата земя! Нека е бяло и светло в душите на всички хора!
Кирил Назъров,
в-к "Литературно земеделско знаме", бр. 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.
