(селски тъжби в коледната нощ)

Когато стрина Люба отвори вратичката на кошарата, в горния край на двора, видя я легнала на леда, изправила главичка, неподвижна като изваяна мраморна статуя, гледаше с малките си живи очички. Опитна овца беше майка й, но не можеше да я прикани под навеса, на сламата.

-Ще изстинеш, миличко – спусна се към току-що роденото агънце стрина Люба, взе го на ръце, нежно, прегърна го ласкаво, като малко дете. Рошеше козинката му, да го стопли и му се радваше с радостта на добър стопанин.

Така дойде на бял свят Тиха, любимата овца на стрина Люба и дядо Митю.

Сега тя щеше да става майка за първи път и лежеше на сухата слама, опънала четирите си крака и тежко, тежко дишаше.

-Ще умре добичето – тюхкаше се дядо Митю.

-Няма да умре, толкова добичета съм изродила... – и мисълта на стрина Люба секна. Нещо й подсказваше, че случаят е по-особен. Замисли се, после с резки движения стегна краищата на забрадката си и отсече – Отивам за ветеринаря!

Не след дълго дойде ветеринарният лекар. Гледа овцата, въртя се край нея, пита за разни неща и накрая постави диагнозата. От сложните латински думи стрина Люба разбра само, че Тиха няма да може да роди.

-Как така няма да може да роди? – възнегодува тя.

Ветеринарят продължи:

-Има един начин, прилагали сме го при такива случаи, но... Ако помогне – добре, ако ли не – ще трябва да я заколите.

Започнаха да търкалят овцата напред-назад, разтриваха я, превъртаха я бързо, рязко, но резултат нямаше.

-Това е. Утре ще намина... – каза лекарят и си тръгна.

Стрина Люба остана край Тиха. Наведена над нея, майчински започна да я теши, а тя я гледаше с молещи очи и пъшкаше мъчително.

Дядо Митю се щураше из къщата, точеше ножовете, приготвяше това-онова и пак се връщаше в кошатара. Двамата стопани чакаха да стане чудото, а то не стана нито през нощта, нито на другия ден.

По някое време се завъртя и ветеринарния лекар. Като видя мъката в очите на стрина Люба рече:

-Изчакайте, не я колете още... Овцата няма да умре – имало е случаи, когато плодът се калцира в утробата и есента, когато я заколят като ялова, намират го в нея...

Вярно или не, стопаните повярваха, дядо Митю остави ножовете. А времето се мръщеше, прехвръкваха снежинки, които се превръщаха в едри парцали и старателно постилаха земята с бяла пелена.

-Ще отида за светена вода – рече стрина Люба и хукна към църквата.

Там падна пред иконата на Богородица и дълго се моли – първо за Тиха, после – за децата и внуците, за мъката по света...

Когато донесе светената вода, родилката беше станала, въртеше се върху сламата и ровеше с предни крачета. Тя я поръси, благослови я, но овцата пак се тръшна и запъшка още по-тежко.

„Свят ден е днес, утре е Коледа, на този ден се ражда само добро.” - мислеше си стрина Люба, докато угрижено се прибираше към къщи, за да приготвя Бъдни вечер.

Навън снегът се усилваше, а дърветата се гиздеха с пухкав сняг. Комините на къщите наложиха бели калпаци, свечеряваше се. Котката звучно мъркаше пред запалената печка, телефонът звънна – децата се обадиха от града и пожелаха весело прекарване на празниците, те щели да посрещат Коледа с приятели. Родителите им благодариха, после дълго мълчаха, а зад това мълчание се криеше мъдра философия - да се усмихват и прощават.

Коледната нощ дойде – ослепителна и бяла.

В синкавото утро стрина Люба чу гласа на дядо Митю откъм кошарата. Какво той викаше, тя не разбра, но хукна през преспите, обула големите гумени галоши на босо. Пресният сняг спъваше движенията й, снежинките, палави и игриви, влизаха в устата й, пареха в очите й, вплитаха се в косите й.

Едва влезе в кошарата и пред нея се просна полуживо шарено агънце. Стрина Люба клекна пред новороденото и от стар опит първо избърса муцунката му. Усети с пръстите си как дойде животът. После подсуши със слама телцето му и го остави до Тиха.

-Живо ли е? – питаше нетърпеливо дядо Митю.

-Живо, живичко, женско – възбудено говореше стрина Люба и докато се суетеше над агънцето, дойде другото, мъртвото, което беше предизвикало тревогата.

Новороденото се размърда, мъчеше се да се изправи на краката си, а те се огъваха и не го държаха. Стрина Люба го подсука пак под Тиха, изправи се до дядо Митю и двамата дълго гледаха майката и детето и се радваха.

В борбата между живота и смъртта бе победил ЖИВОТА.

Живка Танчева,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6(12), година ІІ, ноември-декември 2013 г.