в безброй измъчени души
и моят призрак в тъмни нощи
престъпни съвести души.
Не съм умрял, о братя смели,
живее подвигът ми свят,
от много живи и умрели
е моята победа рат!
Разпнаха ме... Злодеи пиени
съсякоха ме къс по къс,
то беше пирът на хиени
в подножието на страшен кръст...
И в тая нощ, зловещо тиха,
гласът ми тихо прорида...
Те мойта кръв със вино пиха
до първа утринна звезда.
И разпиляха по долини
те мойте кости с дива стръв,
и само тук-таме рубини
останаха от чиста кръв.
От тях израснаха божури...
От всяка кост се точи нож.
Посяха вятър – жънат бури
убийците на гордий вожд.
И ето ме възкръснал, ида,
ръце посечени пламтят
подобно факлите на Немезида
над стария обречен свят.
И войнството се множи, множи...
Легенда светла ме следи...
О, съживи в нас, прави Боже,
духът на волните деди!
Коста Тодоров
Прага, 16 април 1924 г.,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 2(8), година ІІ, март-април 2013 г.